Малки тълкувания на „Дао дъ дзин“

Дали „Дао дъ дзин“ (в свободен превод „Книга за Пътя и неговото проявление”) е писана от Лао Дзъ? Дали такъв човек е съществувал наистина или просто това е псевдоним или нарицателно обръщение към постигналия Великата (изначална) мъдрост на съществуването (Дао)? Тези въпроси винаги ще останат без конкретика и доказателства, независимо от историческата или научна обоснованост на техния отговор. Легендата съществува и за мъдростта това е достатъчно дори и без да търсим мотивите на вярващите в нея.

Затова си позволявам да говоря и за двете – „Дао дъ дзин“ и Лао Дзъ, без да твърдя, че тези коментари носят достоверност. Мога да говоря само за това, което докосвам сега и всеки ден, навсякъде и във всичко… и да говоря за някои въпроси, които още първото или последващите докосвания до текстовете поражда. Един от тези въпроси например е:

Какво точно има предвид Лао Дзъ, когато казва „Когато ученикът е готов, учителят се появява, а когато ученикът е напълно готов, учителят си отива”?

Разбира се, едва ли бих могъл да знам какво точно е казал Лао Дзъ точно в онзи момент и място. Вероятно само Лао Дзъ би могъл да каже със сигурност какво е имал предвид, ако изобщо го е казал. Затова в дзен отговорът обикновено се посочва директно, вместо да се обяснява и да се говори за него.

…И все пак „Какво бих имал предвид аз, ако бях казал такова нещо?”

Когато си готов да учиш, ставаш ученик и това твое качество на празнота, готова да приеме учението, в какъвто и вид да идва то, дава възможност да бъде съгласувано с присъствието на учител. Истинският въпрос дава възможност за отговор. Задавайки въпроса, трябва да отстъпиш назад, за да можеш да възприемеш: чуеш, видиш, усетиш, вкусиш и помиришеш отговора. Да дадеш възможност, да освободиш пространство и време отговорът да се случи. Не е лесно да си смирен в очакване (или дори без очакване) на отговора. Придобиването на това качество те прави ученик. Когато наистина се е появило такова качество, то е в състояние да бъде запълнено от всички присъстващи или случващи се неща около теб. В този смисъл учителят може да бъде каквото и да е, не е задължително неговото лично присъствие и още по-малко той да е във веществената и материална форма на човешко същество. Така че някой би могъл да каже, че учителят го няма, защото всичко вътре или около теб те учи. Когато учителят е във всичко, той като че ли отсъства и няма учител.
Наистина пожелавам на всички да придобият качеството на ученика и неговата възприемчивост, отговорност, изпълнителност, преданост и откритост.

В „Дао дъ дзин“, глава 5, какво означава сравнението „сламено куче”?

Разбира се, „Дао дъ дзин” има толкова много тълкуватели, дори повече от хората, които са прочели текста. Затова просто трябва да потърсиш и ще намериш най-различни мнения. Текстът може да има различни смислови нюанси поради различната образност в китайския език и голямата дистанция с времето и езика, на който е говорен и писан трактата. Най-голямото предизвикателство е в това, че самата култура носи различия в мисленето и възприемането на света, специфична и характерна за китайците в сравнение с целия останал свят. Едно от нещата например е това, че в определени насоки китаецът е много прям и прагматичен, така както ние „западните” хора никога не бихме си представили и позволили да бъдем.

Така че твърде често, когато иска да покаже нещо, той го показва директно, а не ползва сравнения, алегории и поетични образи. Това не означава, че директно посоченото не може да се свърже с качеството на хиляди аналогични негови проявления. Но дори и най-сложното понятие става сравнително простичко и най-важното естествено, ако просто посочиш неговото проявление в нещо конкретно. По-нататък зависи от самия теб дали ще успееш да видиш същото нещо и в областта, която теб конкретно те интересува. С тази уговорка, нека погледнем текста на глава 5 от „Дао дъ дзин“, за който става дума и който в превод се среща така:

„Небето и земята не са човечни –
Десетте хиляди неща за тях са просто сламени кучета.
Просветеният не е човечен –
Хората за него са сламени кучета
Между небето и земята
Не прилича ли на мех или тръба за раздухване?
Празно, а няма изчерпване
Задвижено, но все повече бълва.”

Мога да си позволя да коментирам този текст по следния начин:
Човекът с неговия „морал” и мнение се намира между небето и земята. Но те не се интересуват от него по никакъв начин. За тях човешкият „морал” просто няма никакво съдържание, те не се влияят от него.

„Просветеният човек”, следвайки Дао, също не проявява оценката си към другите по никакъв начин. Техният човешки „морал” и мнение не го интересуват. За него те са изпразнени от съдържание и затова той не се влияе от тях.
Пространството между небето и земята е празно – то прилича на ковашки мех за раздухване на огъня.
Празнотата е израз на Дао, то няма изчерпване в покой или в движение.

Образът на „сламеното куче” не представлява оценка, която да произхожда от човешкия „морал”. То представлява същата тази празнота и липса на съдържание, липса на смисъл и значение, който само хората могат да придадат на една връзка слама.

Но може би едни от най-интересните въпроси, които съм срещал звучи горе-долу така:

Тъй като в „Дао дъ дзин” се среща темата за неправенето – действие чрез бездействие, когато един Даоски майстор взема решения, какви принципи следва да ползва?

И както винаги е добре да се направи, ще започна отговора от самия въпрос. Самото съдържание на Дао е в неговото следване. Съответно това не предполага вземането на решения, което би означавало опит за ръководене или управление на нещата (начина или пътя за това).

От друга страна, въпросът е свързан с личността и проявлението на Даоския майстор, или Майстора на Дао, което е доста спорно понятие. В следването на Дао не би могло да има майсторство, защото това не е въпрос на прилагане на умение или на придобиване на определени способности. Следването на Дао не предполага правене и не е свързано с умения и способности да се прави нещо. Следването на Дао е непрекъснато губене, а не придобиване, което означава, че за да се случва е необходимо да изоставиш способностите и уменията си дори когато ги имаш. В тази връзка бих цитирал част от „Дао дъ дзин”, глава 48.

„Този, който търси познание,
Придобива по нещо всеки ден
Този, който търси Дао,
Оставя по нещо да си отиде всеки ден
Непрекъснатото и непрекъснато губене
Води до недеянието
Когато нищо не е направено,
Тогава няма и нищо останало ненаправено.”

Така че следващият Дао е на път да изгуби дори личността си, определението си като каквото и да било застинало понятие. Тогава как той би взел някакво „решение”, каквото и да е то?

По-скоро питането е насочено към това, как такъв човек би направил „избор” и прави ли той избор въобще. И отговорът е в това, че такъв човек не прави избори, те сякаш възникват от само себе си. Именно поради неговото неучастие.
Странното е, че всичко това в очите на всички наоколо изобщо не изглежда като загуба на „желанието за живот”, не представлява „оттегляне” и „изолиране” от случващото се, не означава изолиране и асоциализация. Напротив, следващият Дао е силно присъстващ във всичко, той изглежда необикновено сензитивен и отговарящ на живота, на всяка жизненост, която се случва около него и с него. Той изглежда непрекъснато въвлечен, но в същото време остава неопределящ, неосъждащ, дори неназоваващ нещата, както се казва в глава 1 от „Дао дъ дзин“:

„Дао, което може да бъде назовано, не е истинно Дао.
Име, което може да бъде произнесено, не е неизменно име.
Безименното е начало на Небето и Земята.
Притежаващото име е майка на всички неща.”

Следващият Дао е самото Дао, той самият е пътят, а не отделно, различно нещо, което следва този път. Той е самата реализация, проявление на Дао. А Дао е неправещо и затова присъстващо във всичко.

Тогава се питаме как се случва изборът и има ли следващият Дао избор? Да, избор има винаги, във всичко, навсякъде. Но този избор е винаги относителен спрямо обстоятелствата, той е естествен и той не се прави от следващия Дао. Този избор се случва. Ако се налага да избереш страна Ин или Ян, да следваш Дао означава да възприемаш Ин и Ян заедно, като „едно”, тогава не се налага да избираш или дори някой друг да избира. Просто няма алтернатива. Или погледнато от другата страна – не нещата около теб се случват, а ти се случваш на тях. Те са неопределящи, а ти ги определяш непрекъснато. Когато спреш да го правиш, светът става, той е точно такъв, какъвто е. Нито повече, нито по-малко от това, което е.

Следването на пътя няма алтернатива, защото този път е само един. Не можеш да избереш да не следваш Дао. Разбира се, можеш упорито да се заблуждаваш, че имаш избор, който можеш да направиш, да решаваш. Но каквото и да е твоето решение, ти отново ще следваш Дао. Дао ти дава дори свободата да решиш, че може да не следваш Дао, и в това е неговата същност – в свободата.

Дао е самото даване (което изглежда за всички като „губене”), но дори когато ти се дава свободата (а може би и точно заради това), ти я ограничаваш с определението си, с решенията си, с измислената и илюзорна необходимост, с твоята намеса и „важно” присъствие.

Търсенето на свободата означава, че тя е ограничена. Търсенето на Дао означава, че пътят е ограничен – имаш камъни, знаци, прегради, дупки, паднали дървета и какво ли още не… по пътя. Но там, където те води усещането за свобода, там този път продължава, можеш да го следваш така, както водата прави. Всъщност следването се получава, без тя да прави нищо и още по-малко да взема решения за това.

Similar Posts