Дао, Дзен и енергията в бойните изкуства

Популярният коментар „Бойните изкуства използват силата/енергията на противника, като я обръщат към него” е пълен с неразбиране и води единствено до объркване в практиката на бойните изкуства и живота въобще.

  1. Те не са бойни – не се употребяват (вече) в битка, война, бой, а са част от ежедневието и съществуването в процеса на ежедневно противопоставяне и конкуренция на силите и възможностите.
  2. Не са изкуствени (като изкуството, за което няма аналог в природата), а са естествени – не използват непривични за нас надграждащи естествеността механизми.
  3. Не използват енергията на противника – това би представлявало „ограбване” и завладяване енергията на опонента и оставянето му без енергия, подобно на явлението „вампиризъм”.
  4. Не я обръщат към него – това би означавало опит за постигане на неговото саморазрушение и не се различава по нищо от стремежа към разрушение.
  5. Овладяването им не е свързано с правенето на нещо – точно обратното, бойните изкуства свързват философията си с неправене и празнота, колкото и странно да звучи.

Единственото правилно в целия израз е това, че става дума за енергията (силата) независимо от нейния вид, форма или качество.

1. Съвременната представа за „бойните изкуства” се налага от популярните в шоу бизнеса спортни двубои, които се излъчват по телевизията, и от „геройското” поведение в екшън филмите. Всеки, който е пробвал занимания с т.нар. „изкуство”, знае, че реалното му участие предполага здрав многогодишен труд и редовно прекарване на дълго време в залата за тренировки – съвременният вариант на училище за придобиване на бойните умения. Почти никой днес не е готов за такова усилие. Редките изключения създават хора, които са изключетилна рядкост в нашето цивилизовано общество и които намират се по-малко своето приложение в живота. Накратко те са ненужна никому отживелица. Релността на един двубой при среща с противника на бойното поле е неговото възможно най-бързо приключване. Майсторството няма време и място да бъде развито, а още повече показвано или демонстрирано на някой. То е свързано с ефективност на разрушението. Филмите носят романтичната окраска в красивото телосложение на главния герой, сърцераздирателните сцени на неговото страдание и „душевните му терзания” в проявата на състрадание към опонента на бойното поле….

Практичното приложения на уменията в боя представляват безпристрастие и загуба на идентичност с единствената цел – оцеляване, това е състояние, граничещо с лудостта и с отсъствието на повечето неща, които нормално наричаме човешки и цивилизовани. Будистите оприличават тези състояния с усещане за празнота, същата тази празнота,  която те намират в търсене на просветление. Оттам идва и връзката на учението на будизма с бойните изкуства. Много хора си мислят, че свързването на известния манастир Шаолин в Китай с бойните изкуства е възникнала поради необходимостта да се защити императора, който в изгнание се укрива в манастира – такава е известната легенда, по която е създаден едноименният филм. Всъщност манастирът е люлката на будисткото учение, в която разцъфтяват методите на преподаване в школата Чан (Дзен). Школата приема всяка практика за възможност за достигане на просветление и е в състояние да види дори „празнотата” на война като непосредствена основа за навлизане в просветленото осъзнаване на ума.

Исторически факт е, че йероглифът за обучение в бойното изкуство като следване на пътя (Дао) и обозначаването им като начин за духовно усъвършенстване започва да се добавя към наименованията на методите за водене на бой във военни условия едва след като тяхното приложение на бойното поле става отживелица. Това е същият този йероглиф, който в превод западните култури оприличават на изкуство. 

2. Изкуството обикновено се разбира като добавяне на човешкото чувство за естетика към природата и нейното естествено състояние. Изкуството е израз на цивилизацията и  културата на човешкото общество. Тя е израз на над-еволюционното развитие на човека. Изкуството е част от онова, което отличава съзнанието на човека и неговото самоосъзнаване над природата. Тя е израз на творчество. В такъв смисъл творчеството е съзидателно. То е нещо, което надгражда природата, и с този си стремеж е равно на творческото „божие” начало. Практическите бойните умения се свързват предимно с разрушението. Способността за разрушение на света, включително и за унищожаване на живота. В случая с приравняването на бойните умение с „изкуство” единствено би могло да се говори за „изкуство” в метода на придобиване познание за себе си, а от там и с придобиването на мъдрост и разбиране за живота (и смъртта). В този смисъл мъдростта изисква и немалък практически и жизнен опит, поради което в повечето случаи става дума за сравнително продължителното усвояване на изкуството при практика от няколко десетки години. Придобиването на тази мъдрост в практиката обаче я доближава до естествеността. Това е естественият начин за придобиване на умения: при полагане на усилен практически труд и стабилна продължителност на положените усилия – съдържащи се в значението на термина „Кунг-фу”. Така практическото достигане на мъдростта се случва като доближаване до естествеността на природата, а не чрез добавяне на лично творчество към нея. Т.е бихме могли да достигнем до изкуството единствено ако приемем, че то е израз изцяло на божественото творчество при сътворението на природната естественост без капка участие на човека като лично отношение към тази естественост. В този смисъл е и разбирането на Чан/Дзен за минимално участие в тази естественост или липса на човешкия фактор при изразяване на действителността. Както и за абсолютното без-смислие на реалността.

3. Повечето практикуващи, а и преподаващи „бойни изкуства” нямат никакво понятие от аспектите на преподаваното от тях, отнасящи се към т.нар. „жизнена” енергия. Повечето употребяват идеята и термина за „ци” (или „чи” – кит.) или „ки” (яп.) само като общо наименование без никакво разбиране и познание за същността и възможностите на енергията, да не говорим за умения в нейното използване. За пример: в китайското традиционно разбиране се отличават четири нива в качеството на енергията: ли, дзин, ци и шън, от които изследванията говорят за 36 вида енергия само в нейното качество на дзин. Придобиването на умение на всяко ниво си има своите трудности, като за определена степен в бойните изкуства се говори едва след появяването на известно разбиране за качеството „дзин”, но не и преди това при качеството „ли” – превеждано като „груба” сила. Обучението в бойните умения е свързано с овладяване и използване на енергията в различните и качества по принцип, а не специално енергията на „противника”. Още повече възприемането на „противника” в процеса на обучение се променя в това той да бъде наш „опонент”, след това „партньор”, впоследствие „учител” и дори да стане „част от нас”, като се слее със собственото ни усещане за реалността. За съжаление за повечето практикуващи съвременните „бойни изкуства” тези неща са на границите на мистиката и значително по-изгодно и реалистично е практикуването да се свързва с интензивна спортна активност в младежка възраст. Затова обществото произвежда поколения състезатели – медалисти и треньори – спортисти, които изцяло задоволяват потребностите на едно повърхностно и пазарно ориентирано общество.

4. Обучението в уменията за водене на война (както ние бихме нарекли „бойните изкуства”) притежава стратегическа дълбочина в разбирането за живота и смъртта.

Това не е само философия, а житейска мъдрост и ежедневно непрекъснато случване на реалността, която сме способни да възприемаме непосредствено. В това разбиране всяка енергия притежава собствена ценност. Същевременно силно непрактично и нерационално е разрушаването на резервоар, в който вече тази енергия е събрана и придобила известно качество чрез нейното филтриране и усъвършенстване – преминаване на по-високо ниво на енергията. Ако си припомним западното рицарство – истинският благородник се стреми да постигне приятелство и съгласие, а не разединение и конфликт с достойните си противници. Занимавайки се с разрушението и изследвайки неговите механизми, медицината започва да присъства в живота като начин за неговото утвърждаване. Така традиционно този, който се учи от разрушението се превръща в ревностен защитник на жизнеността във всяка форма на нейното проявление. Придобитата мъдрост на война се превръща в най-ревностния пацифист и защитник в утвърждаването на живота. Така всъщност истински изучаващи и изследващи практиката в бойните умения имат обширни и задълбочени познания, а често и умения във възстановяването и съхранението на жизнеността, енергията, здравето и живота. Разрушението е изключително краен вариант на безнадеждност в развитието на дадена ситуация, както и израз на абсолютната безпомощност в опитите си да я съхраниш. Насочената енергия на разрушението би могла да бъде разсеяна и изтощена, дори приета и абсорбирана. И това е единствено в полза на опонента, за да му се даде възможност за изчистване и обновяване на придобилата разрушителност енергия с такава от по-високо качество. Ненапразно в сълзливите бойни сцени на ийстърн филмите често се среща обрат, в който злодеят, осъзнавайки грешката си, става ученик на демонстриралия превъзходство майстор в практиката за овладяване на бойните умения. 

5. Ако коментарите по-горе ви се струват близо до някаква форма на морал, трябва да поясня, че това впечатление е само илюзорна ваша представа. Единствената изява на бойните умения е в практицизма, в тяхната адекватна оценка и приложение, в тяхното съответствие с обективните условия на средата, в която реално присъстват. Постигането на тази адекватност е резултат на пряко отразяване, но не и интерпретация, в която се налага собствено участие и мнение за ситуацията. Грубо погледнато, адекватността прилича на механична и несъзнателна реакция. Онова, което я отличава, е абсолютната осъзнатост и непосредствено присъствие в случващото се. Това прави реакцията естествена и непреднамерена и в същото време тотално коректна и „правилна”, съответна на условията и изискванията на тази ситуация. Това е източната идея за „вярност” в службата на самурая към неговия господар – владетеля, или за „истинност” на всяко едно действие, емоция или мисъл. Откровеност, която за възприятието на западно възпитания човек изглежда като неоправдана доверчивост и детска наивност. Това състояние в разбирането на Даоизма се определя като неправене, недействие, неучастие – „у уей” – и съответствие с естествените качества на нещата „дъ” и техния естествен път на развитие „дао”. В разбирането на будистите присъства като правене чрез „празнотата” или присъствието в тази „празнота” при случването на реалността.

Similar Posts