Даоски принципи в практиката на ежедневието

dao

Да знаеш за нещо, да го разбираш или дори да го осъзнаваш най-често не означава, че то ти се случва. Още по-малко, че то присъства в твоето ежедневие като нещо нормално, естествено, свободно и спонтанно проявяващо се. Затова си струва да изясним някои принципни въпроси в контекста на Даоското разбиране за света.

Какво точно означава У уей?!
Деянието като действие или бездействие е субективно явление. То е оценка, подобна на онази, за която говори Исус, когато казва „Не съди!”. Когато субектът (Азът) отсъства, тогава отсъства и деянието, често превеждано като правене (вършене) на нещо. Може би по-важният въпрос е как това би могло да се случи и как би могло да се усети. В такъв случай бих препоръчал да опитате да навлезете изцяло в нещо до такава степен, че да отсъства началната, отправна точка на обозначаване на Аза, Егото или това, което ги притежава. Те да се разтворят в това нещо – каквото и да е то – и да изчезнат в него. Тогава би отсъствало деянието или субективността на онова, което е.

Как би могъл да приложиш принципа на не-деянието на практика във всекидневния живот.
Дори не всеки ден, а във всеки един момент можеш да се опиташ да:

  • оставяш тежестите, без да ги носиш – това са нещата, които те натоварват, проблемите и затрудненията;
  • отпускаш напрежението и връзките, които са натегнати;
  • следваш обстоятелствата и ги оставяш да те водят, без да се опитваш да ги контролираш;
  • позволяваш на всичко да се случва, без да смяташ, че има лично отношение, без да се ангажираш с него, без да о/т/съждаш и да преценяваш и да вземаш отношение, без да заемаш позиция

Всички те представляват освобождаване:

  • на твоето концентриране върху това, което се е случило;
  • на твоето мислене;
  • на твоята чувствителност;
  • на твоите действия

от твоето участие, дори от присъствието на твоята гледна точка.

Помисли: Какво би се променило в ситуацията, ако ти не присъстваше – някой едва ли би обърнал внимание на това.
След като се освободиш от всичко това, оставаш само ти. Ако се освободиш и от себе си, остава само всичко друго и в този момент то ще придобие друг смисъл, ще се превърне в истинско и естествено.

Dao

Ето един виц, в който се разказва за важните и спешни неща:
„Ако ти се прииска и трябва да свършиш много важна и спешна работа – поседни и почакай това чувство да премине. Ако работата е много важна и спешна, все ще се намери някой да я свърши. Ако не я свърши никой, значи не е била чак толкова важна и спешна.”

Аз бих препоръчал да се опиташ да си представиш тази работа как би изглеждала, след като моментът на „спешност” премине или след като мястото, характеристиката й на „важност” се промени. Това ще ти помогне да придобиеш друга позиция, друга гледна точка и да прецениш трезво и непреднамерено напрежението в ситуацията.
Преценката е цялостна и може да бъде правилна единствено от дистанцията на времето и от свободата на пространството, които биха ти позволили да обхванеш цялата картина с всички нюанси в нея.

В тази връзка много хора биха се заинтригували:
Каква е гледната точка на Даоистите за управлението?

Ръководството, управлението, лидерството – това са неща, които възникват спонтанно. Това е обществото. То не може без тях. Но как това да продължи да остава плод на естествен процес?! Дао не е против тях. Дао не е против нищо. То не различава доброто от лошото, правилното от неправилното. Просто там, където нещо не е уместно и не е своевременно със съответстващо на условията качество, самото то се проявява, като се бори, влиза в конфронтация и противостои на тези естествени условия. Тогава това нещо има характера и представлява „правене”. 

Даоизмът учи, че това „правене” винаги е разрушително по един или друг начин. Самото му противоречие с условията на съществуването го правят неподходящо. Условията на естествеността се проявяват по разрушителен начин за този начин на съществуване. И затова Даоизмът се опитва да разбере как е възможно да се случи необходимото ръководство, управление, лидерство без правене – без ръководене и без управляване.

Даоистките текстове дават наставления и указания как това неправене би могло да се случва. Разясняват качеството и свойствата на енергията, проявленията на човешкото съзнание и осъзнаване, човешката емоционалност и рационално мислене, човешките действия. 
Някои изследователи дори разглеждат тези текстове като директни указания към политиката на някой владетел – реален или хипотетичен. Ако имате желание да възприемате текстовете като съвети, наставления и дори ръководство в тази посока, спокойно бихте могли да ги изучавате в този им контекст.

Всъщност истината е, че учейки се да управлява или по-скоро да си служи с енергията, човек се учи да я управлява и да си служи с нея в каквото и да е, където и да е. Той се учи да има сетивност към нея, да може да я изследва, да я разбира и да ползва нейните естествени свойства по един естествен и непринуден начин. Той може да се служи с нея дори в управлeнието. За даоистите това е естественият път – Дао на управлението.

Въпреки че много хора разбират всичко това, всъщност продължават да се питат:

Защо се чувствам стресиран, когато не правя нищо?
Накратко – защото когато не правиш нищо, ти не съществуваш. Всъщност, когато не правим нищо, ние нямаме усещане за себе си. Не знаем какво представляваме, кои сме, какво се случва. Нашият свят присъства, той е и съществува само защото ние сме в него. Ако не присъстваме и нямаме сетивност за него, той сякаш не съществува, т.е. нас ни няма. Затова и неправенето е толкова плашещо.

Когато се опитваш да не правиш нищо, ти започваш постепенно да губиш част от себе си. Колкото повече навлизаш в неправенето, все по-голяма част от теб изчезва. И когато се доближиш до пълното неправене, това прилича на доближаването до края, до смъртта. Затова и следването на Дао всъщност е доста непривлекателно за повечето хора. Защото е свързано с все повече „губене”, включително онова, което смяташ за твое Аз.

В света, ангажиран с успех, придобиване и утвърждаване на личността на Аза, това е предварително обречена кауза. Никой не те учи на тези неща, не казва тези неща, не те предупреждава за това. Иначе ще те демотивира. Ще те откаже. Ще те накара да отидеш при друг… учител.
Но в практиката това започва да се случва и то те обърква, искаш да избягаш от него. Да практикуваш, но да не губиш. Дори се стремиш, ако може, да ти се случват повече неща. Да правиш повече неща. Да имаш повече придобивки. Ако не други, то поне като статус на усилено практикуващ или напреднал ученик, а защо не и на майстор, учител…?!

Всъщност в процеса на губене едно от нещата е загубването и на практиката. Когато спреш да правиш, спираш да правиш и практиката си. Въпросът е: как практиката може да съществува без да я правиш?! Особено ако не правиш нищо. И отговорът е – самото неправене е практиката. Колкото повече не я правиш, толкова повече и по ценна е твоята практика. Но когато загубиш и себе си, тогава на кого се случва практиката?! 

Тогава самото живеене се е превърнало в практика, нищо повече не е нужно. Но теб те няма и това е страшно. Страхува се твоето присъствие. Колкото по голяма ценност виждаш в него, толкова по-голямо притеснение ще предизвиква неправенето, защото самото неправене е процес на губене на тази ценност (или поне на част от нея). Твоят Аз се проявява чрез твоето правене. Той е и този, който се чувства стресиран, когато неправенето заплашва неговата изява и самото му съществуване.

Similar Posts

Leave a Reply

Your email address will not be published.